RSS

Георги Хаджиниколов и часовникарска фабрика Гномон

29 Дек

Георги Константинов Хаджиниколов е роден на 29 януари 1892г. в гр. Дупница. Баща му колекционира часовници, откъдето и той се влюбва в механизмите и колекционира машини за измерване на времето. Като стипендиант на Търговско-индустриалната камара заминава за Женева, където през 1916г. завършва специално часовникарско образование. Завръща се в България и започва да практикува часовникарския занаят. През 1920г. Основава първата часовникарска кооперация „Зора”. Организира курсове по часовникарство. Кооперацията издава първото специализирано издание „Часовникарски преглед“. Десет години по-късно създава първата (и единствена) в България фабрика за часовници „Гномон”. Името означава мачтата на слънчевите часовници, чиято сянка показва времето.

Фабрика Гномон произвежда стенни и каминни часовници, но силата и е в големите фасадни часовници, каквито се поставят на стени и кули на обществени сгради, гари, училища. Дело на Георги Хаджиниколов са известните часовници на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество „Български феникс” (дн. Агенция по заетостта) и др.

По-късно Георги Хаджиниколов усвоява и производството на електрически часовници, които заменят механичните по гарите.

Част от огромната му колекция, събирана две поколения се намира в Националния политехнически музей, където дълги години е поддържал часовниците от сбирката на цар Фердинанд.

Направил е близо 70 механизма на часовникови кули из цялата страна. Негови са часовниците в Хасково (1938), Телиш (1974).

Георги Хаджиниколов умира на 17 юни 1976г. в София.

Търговско-банкова гимназия, Лозенец, София

Сградата на Агенция по заетостта на бул. Дондуков до Министерски съвет. Някога застрахователно дружество „Български феникс“

Храм „Св. Седмочисленици“, София

Часовникът на камбанарията, поставен от Георги Хаджиниколов през 1930г. Това е един от първите часовници на Гномон.

Църквата през 1930г. преди поставянето на часовника

И през 1931г. с часовника

Паркът около църквата с часовника, края на 30-те години

Часовникът на Александровска болница (Медицинска академия)

Публикуваме една статия за Георго Хаджиниколов, излязла в сп. Космос през далечната 1976г. Разбира се, в разгара на „реалния социализъм” и дума не се споменава за обучението в Швейцария, а това, че старият майстор е създател на първото часовникарско сдружение и собственик на единствената фабрика за часовници в българската история, е абсолютно табу. Все пак статията е добра и предава онази тръпка, която ще се хареса на колекционерите. В нея намерихме и снимка на часовникаря в последните месеци от живота му.

Пясъчни секунди
Автор: Лидия Симеонова
сп. Космос, бр.8 / 1976

Отвън никой не подозира богатствата, скрити в къщата. В железата и тежестите, изпълнили старата стълба, само познавачът ще отгатне части за часовници по кулите. А горе, в стаята осемдесет и пет годишният Георги Хаджиниколов стои сред многобройните си инструменти, сред кутийките със зъбни колелца, пружинки, оси и лостчета, стрелки и винтчета, верижки, баланси, капачета. И точно както преди 70 години, когато баща му го учел на часовникарство, така и сега майсторът поправя стари часовници. Часовникът зад него, странно за нас, но твърде красиво произведение, пристигнал в тази къща в торба. Бил изцяло разглобен и съвсем разбъркан. Собственикът’му нямал дори снимка и Георги Хаджиниколов трябвало сам да се досети как е изглеждал механизмът, къде е било мястото на всяка една от частите. Днес фабриките работят с хиляди и хиляди часовници от един и същ вид. Продукцията им струва толкова евтино, че ако часовникът се развали, може веднага да си купиш нов и дори да направиш опит сам да си го поправиш. Но часовниците, които идват при стария майстор, са направени от хора, които искали да покажат и вкус, и майсторство и се надпреварвали в оригиналност и на външността и на конструкцията на механизма. — Такъв часовник бързо не можеш да поправиш. Ако са ти го донесли цял — говори старият майстор, — отваряш, гледаш, трябва време да свикнеш ти с него и той с тебе. Ако е дошъл в торба, работата е още по-сложна. Ровиш в старите книги, търсиш подобен, понякога дори си поизмисляш нещо в конструкцията. Преди година-две майсторът отишъл в Хасково. Трябвало да прегледа направения от него часовник на градската кула, който тридесет и осем години работел отлично. — И там, в кулата, гледам седем големи зъбни колела, хвърлени в един ъгъл и съвсем ръждиви. Не знаем какво е това, казват ми, ще ги хвърлим. Не ги хвърляйте, отговарям им аз, защото това е старият часовник на кулата ви още от турско време. Взех седемте колела и направих часовника. Сега са го сложили в музея.

Общината в Хасково с градският часовник, поставен от Хаджиниколов

Старата часовникова кула на Хасково, разрушена през 1916г. Часовниковият механизъм е намерен от Хаджиниколов през 70-те, ремонтиран и днес се намира в градския музей, заедно с макет на кулата.

Близо седемдесет часовника по кулите, направени от Георги Хаджиниколов, работят по наши градове и села. Всеки следващ часовник той се стремял да направи по-съвършен от предишните. А последният е направил само преди години в Телиш.

Часовниковата кула в Телиш с часовник, поставен от Г. х.Николов в началото на 70-те години.

Но онова, което особено привлича посетителите на стария часовникар, не е само да си поговорят с него, а да влязат в стаята с часовниците. Още бащата на майстора започнал да Събира интересни часовници. Едни купувал, други му подарявали. После синът продължил това занимание и където и да ходел, все се интересувал има ли нещо за купуване. Хората свикнали да му носят часовници. На едни липсвали части, други всичко си имали и пак не работели, но майсторът ги поправял и сега тази интересна колекция може да бъде гордост на всеки музей. По лавиците в стаята стари метални английски часовници съжителствуват с пясъчния, донесен от съда. С пясъчни адвокатите мерили своята защитна реч. Щом паднела и последната песъчинка, свършвал определеният половин час и адвокатът нямал право да продължи нито дума. „Ето така“ — казва часовникарят и обръща часовника. Времето потича. През тесния отвор песъчинките летят една подир друга и карат човек да усети бързотечността на времето. Другите часовници заслужават внимание: шварцвалдският с дървените оръдия, виенският със стъкления похлупак и летящите колесници, часовникът с мраморните колонки и огледалото, съседът му — целият обсипан със седеф, часовникът с войника, застанал на пост, свирещият — украсен с лира, металните, на които стрелките не вървят. Онези, на които липсват части, са не по-малко интересни от изцяло запазените. Два много стари, направени от же­лязо, работено с огън, чук и наковалня, с достойнство демонстрират своите огромни тежести и дебели въжета, които движели механизма — вместо пружина. Но може би най-интересна е колекцията на изящните джобни часовници. Повечето от тях имат по три капака — сребърни или златни — според часовника. За да се види колко е часът, било достатъчно да се отвори първият. Другите били за красота, за тежест и за да пазят часовника от напрашване. Колкото и да се стараели някогашните майстори, не успявали да направят часовниците достатъчно херметични. В България, онези, които донасяли от чужбина скъпи часовници, обикновено поръчвали, още един капак — дървен. По изработка той е не по-малко интересен от сребърните и златните. Българите носели часовника в пояса, заедно с кесията и в много случаи до ножа и пищова. Дървеният капак бил още една защита за чувствителния към сътресения механизъм. Отвътре капакът бил подплатен с кадифе. Старите майстори не обичали лепилото. Кадифето е закрепено с няколко малки сребърни пирончета, всяко от тях – с гравирана главичка. С огърлица от сребърни и златни миниатюрни пирончета, зачукани като нитчета, съединявали и отделните части на металните капаци. Часовниците навивали всеки ден и всеки ден по едно и също време собственикът тържествено свалял всички капаци: дървени, сребърни, златни или с черупка от костенурка, и с внимателни бавни движения навивал предмета, който хем отмервал времето, хем говорел много за състоянието и общественото положение на своя притежател. Един от часовниците — без стъкло и с изпъкнали римски цифри — напомня за човек, който и нощем по няколко пъти е искал да знае колко е часът. Да запали газена лампа не е било просто, улично осветление нямало и човекът, без да безпокои останалите, опипвал циферблата и узнавал колко часа му остават до разсъмване. По подобен начин правели и часовниците за слепи. Осите на часовниците закреп­вали в скъпоценни камъни, а отзад, върху баланса, имало брилянтче, поставено за украшение. И да стои, и да го няма, това било без значение за хода на часовника. Някои часовникари се изкушавали и го вземали и по думите на Георги Хаджиниколов, оттогава тръгнала приказката, че часовникарите крадат камъните. Самият баланс, нищо че се намира под най-последния капак и никой не го вижда, също бил изработван с голямо май­сторство и прилича на скъпо украшение. А капаците трудно могат да се опишат, защото всеки от тях си е произведение на изкуството. До тази колекция малкото стоманено почти осемдесетгодишно часовниче, което носим на майстора, защото не ще да върви, изглежда като Пепеляшка. — Тези жените ги носеха на врата — казва стопанинът. — Не бяха ни посребрени, ни позлатени. — И колко струваха? — Чувал брашно — отвръща старият часовникар и отговорът е колкото смешен, толкова затрудняващ. Какъв чувал, какво брашна, колко е струвало брашното тогава? С общи. усилия превръщаме цената в днешни пари и часовничето излиза към двадесет, двадесет и пет лева, разбира се, ако чувалът е от големите по петдесет килограма, и това си е една съвсем прилична цена за хубав и точен днешен часовник. Майсторът обещава да го по­прави, макар че вече такива части няма. Ще го поправи и ще тръгне, както е поправил и всичките тези минали през раз­лични ръце и мерили времето на различни съдби красиви стари часовници. Възрастният човек пред нас е един от последните познавачи на старите механизми, един от последните представите­ли на професия, която няма наследници. Скоро в музея ще вземат часовниците на Георги Хаджиниколов, за да може повече хора да им се радват. — Но тук ще остане съвсем празно! — Няма да бъде празно -отвръща той. — Пак ще се напълни. Майсторът търпеливо изчаква да направим и последните снимки и прибира пясъчния часовник на мястото му. Последната песъчинка на половиния час е изтекла, навярно много отдавна.

N.B. Архивните снимки на Български феникс и Св. Седмочисленици са от Стара София . Снимките от Хасково са от сайта на общината. Останалите снимки са от различни места в мрежата.

_________________________________________________

Georgui HadjiNikolov and watch factory „Gnomon“

Georgui h.Nikolov (1892-1976) was a second generation watch collector from Bulgaria. In 1916 he graduated a watchmakers school in Geneva. Back in Bulgaria, in 1920 he organized the first Watchmakers Coperative „Zora“ and started teaching watchmakery courses. in 1930 the first bulgarian watch factory „Gnomon“, specialized in pending clocks, bust mostly in big tower clocks, railway-station and city facade clocks. In the next 40 years G. H.Nikolov created more than 70 big clocks all over Bulgaria. Part of his enormous collection can be seen in the National Polytechnik Museum – Sofia.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: